24.04.2012
Ставане. Домашни занимания последвани от търчане по
доктори(професионално)плюс куп паразитни задачи. Летище – полет – Атина. Висене 3 часа – полет – Тел Авив и ето
ни в Израел.
Пардон, избързах – Слизам от стълбата на самолета и явно
притеснявам охраната: Моля елате настрани. Кой сте? От къде сте? Защо се
домъквате в Израел? Само в Щатите ли сте били? Как така сте без ръчен багаж? И
т.н.
Паспортен контрол. Има към 200 човека на опашки, но това не
притеснява чиновниците. Всеки се разпитва подробно и ако има и най-малко
съмнение идва друг полицай по сигнал, и го замъква в някаква стаичка. Няма хиху няма миху, а този при
когото е нашата опашка явно е завършил с отличие, защото при другите служители
минават 5 човека, докато той обработи един.
В два през нощта най-сетне минаваме цедката естествено с куп
въпроси: По работа? Каква работа? С
кого? Не, не съм я чувал тази фирма, Къде и е офиса? Аха, не се сещам! Я пак и
кажете името… и т.н.
Специален разпределител разпечатва цената и маршрута ни до
хотела и го дава на таксито – злоупотребата невъзможна. Таксиджията обаче
бунтар – пише 70 km,
той със 140, тръгва да светва червено – ние преди него.
Хотел 4 звезди – снимки, паспорти , подпиши тук и там. Стая
– 2 звезди, остават ми два часа и половина за сън.
Сутрин в Израел. Огромно количество хора искат да са здрави
– тичане, колелета или просто разходка по брега. Таксито ни взема точно в 7.30.
Прехода до бизнес срещата ни отнема един час. Един час запълнен с две основни
наблюдения:
- Жените карат както в България, а мъжете се отнасят с тях идентично – псувни, клаксони и „ ти къде гледаш, ма?!“
- Всеки трети шофьор пее!! На глас в колата и с пълни сили и чувство
Посрещат ни вежливо и се захващаме за работа. Не виждам
лентяи или хора, които да отбиват номера. Попадаме в добре организиран кошер от
хора, събрани с една единствена цел – резултат.
11.00 – 11.02
: Сирена – Всички замръзват –
Къде ли е Ботев, да види това?
Оказва се че на 24 април
е Националния празник на Израел – Деня на Независимостта. 64 години от
основаването на израелската държава. В първия ден всички скърбят за загиналите
роднини и очевидно (64 години) раните са още широко отворени. Никой не дави
мъката в алкохол от сутринта и не пее „патриотични песни“ на пълен корем. Тихо
и уважително възпоменание за саможертвата. Денят за празник от факта, че имат
държава ще бъде следващия.
Питам нашата любезна домакиня как стоят нещата в Израел, а
тя отвръща, че те са една щастлива държава с минимални проблеми по границите.
Аз виждам промъкващото се притеснение в погледа и и спирам дотам.
Замислям се колко българи почитат саможертвата на предците
ни работейки на трети март? Колко от нас смятат, че да направят тази държава
по-преуспяла е най-голямата благодарност за тези, които са я създали?
А колко от нас не биха пратили по дяволите чужденци които
искат да работят на трети март с нас ?!?!
Работната среща приключва. Време е за релакс и разходка.
Какво по-подходящо място от плажа.
Събувам си лъскавите обувки, навивам си крачолите, сядам на
една скаличка и си топвам краката в хладната вода – Безценно!
Изпразвам си главата от всякакви мисли, а погледа ми просто
се рее над водната шир. Отново откривам дефект в хардуера – не мога да изключа
и някой детайли ми се набиват на очи:
Плаж за кучета – защо не? Сърфисти и плувци – чудесна
комбинация! Рибари и влюбени хвърлящи камъчета – перфектно! Над всичко това
завладяващо чувство за толеранс и хармония.
Явно няма да не мисля. План Б - ще събирам мидички за моя скъп син, но с
дупки, за да може да ги сложи на връвчица. Изпълнявайки тази мисия ранг „А“ се
вживявам и минават часове. На финала спирам на малко плажче и сядам до брега с
чувство за добре свършена работа.
Оглеждам се – тук картината е завършена:
Слънцето бавно потъва в морето, но още гали с топлина.
Пясъка е фин и мек и ми се иска да се овъргалям. В другия край на плажа е
поседнало момче на около 15 – чете дебела книга и хвърля мидички в
морето.Изглежда потънало в някой фентъзи свят. Сравнително близо до него младеж
и девойка с китара съчиняват песен и преповтарят редове и части от куплети и
припев. Толкова са потънали в момента на сътворяване, че не могат да изчакат
изреченията на другия – убеден съм, че от това ще излезе много емоционална
песен. Китарата оглася целия плаж, но това не предизвиква негативни реакции.
Близо до мен две момичета са легнали в пясъка направо с дрехите и обувките и
явно провеждат тайно заседание на тема мъже: позитиви, негативи, кой, какво и
как. А до тях двама влюбени правят платно за ветроходна яхта от чаршафа, на
който бяха полегнали и се смеят. Дали не е най-хубавото нещо да си влюбен и
нищо друго да няма значение около теб освен любимия човек?
В центъра на моята картина са три жени. Обветрена от
възрастта симпатична баба със своята дъщеря. Млада и жизнерадостна жена в
разцвета на силите си. И тя със своята дъщеря – не повече от три годишна. Как е
възможно три жени да намерят общ език? Ами като послушат най-малката. Искрено
се радвам докато гледам как всяко падане в пясъка или шепата прашец пъхната в
устата води до поощрения, радост и Браво. Тичането по плажа и пръскането с вода
не е запазена марка само на тригодишните. Мокренето на дрехи – също.
На път
съм, слепешката, да открия смисъла на живота – а той, смисъла, е нематериален.
Да оставиш човек, а не говедо на този свят е постижение. Да го повториш с
внуците си подвиг. Да усещаш подкрепа във всеки един момент от родителите и да
си задължен да дариш доброта на детето си е страхотно, а да си нов на този свят
и при всяко залитане да има кой да те хване - есенциално. Очевидно отговора е
„предай нататък“. Задължавай с доброта и старание околните. Не пести усилия и
направи поне семейството си стойностно.
Виждам минута след минута как тази система работи перфектно в
затворен кръг между баба,мама и внучка и
обезмисля всички широкопространствени литания на тема живот – Дарявай, Обичай и
Не се пести! Толкова просто е.
Откривам топлата вода – не всичко в този живот е пари!
Възможно ли е да сме оскотели толкова, че да го забравим. Как допуснахме да
имаме толкова много, а да можем толкова малко и въпреки това да сме в челните
редици по претенции. Явно е нужно хора, които ежедневно са изправени пред
вероятността да умрат, да ми покажат как трябва да се живее.
Не искам да си тръгвам от там. Плажът на най-ценното у нас –
плажът на всички възрасти.
